БЪЛГАРСКИ ТАНЦИ

БЪЛГАРСКИ ТАНЦИ

    Българското танцово фолклорно наследство е част от богатството на нашата културна традиция. Българските народни танци са проява на духовната култура на народа ни. Те отразяват живота, преживяванията и чувствата на българина и са неразривно свързани с процеса на труда, с обичаите, музиката и песенното творчество. Многообразни са видовете и формите на народните танци, многообразни са стилът и характера на изпълнение, народните носии, музикалният съпровод и свързаните с танците народни обичаи. Проучването на фолклора в неговите регионални разновидности и многообразие дава възможност за по-пълното му и по-точно съхранение във времето.

    

    Българските танци са известни с бързите си и асиметрични ритми, но също и със своята жизнерадост, чувствителност и душевност. Има много разнообразни стилове, които понякога правят трудни българските танци, показвайки майсторството на танцьорите. Най-често срещаните танци са: "Хоро", танц с отворен кръг, в който участниците се държат за ръце или колани, и "Ръченица", танци в права линия и по двойки, които предоставят много свобода за импровизация на танцьора.

    Някои танци могат да бъдат строго женски или мъжки.

    Първите преди са се изпълнявали от млади момичета, омъжени жени и възрастни жени. Често изпълнявани в кръг, те са били предимно танци, свързани с ритуал, а хореографската им структура е била доста проста.

    Вторите, изпълнявани от мъжете, често са били по-сложни, с много вариации и все по-трудни технически прогресии, през повечето време в относително стабилно темпо.

    Има и смесени танци, където мястото на танцьорите е било от голямо значение поради факта, че жената се е смятала за пазителка на традицията, за разлика от мъжете, чиито най-добри танцьори непрекъснато обогатявали хорото.

    

    България е малка по територия, но се разделя на много музикално – фолклорни области. В тях хората имат различни обичаи и носии, говорят на различни диалекти, пеят различни песни, свирят на различни инструменти, играят различни хора. Сред причините за обособяването на фолклорните области са историческото минало и произходът на населението, географското разположение и особеностите на природата, които определят начина на живот и поминъка на хората. Във всяка фолклорна област живее и население с друг етнически произход – турци, евреи, арменци, каракачани и др., което е запазило и днес характерните белези на своя фолклор.

    В България, както и в много страни, танцовите стилове също варират в зависимост от техния географски регион. На територията на България има 6 основни региона:

    "Шоплук": е районът около столицата (София). Стилът е много прав и има много акценти в горната част на тялото. Състои се от малки бързи крачки с треперене на раменете, наречено „Натрисане“. Танците се характеризират с бързина и лекота, буен темперамент и непрекъсната закачливост, одухотвореност и жизненост – тези думи описват най-точно същността на шопските танци. Те са най-бързите в страната и впечатляват със своето разнообразие, лекота и пъргавина. Шопът танцува леко приклекнал, често приведен леко напред. В част от танците, движенията и акцентите са насочени надолу, към земята, сякаш шопът се бори, гази и мачка въображаем противник, повален на земята. В други танци пък движенията и акцентите са насочени нагоре, което изразява стремеж за откъсване от земята. Пружинирането, което е стилен белег за българските народни танци, се среща и в шопските танци. Танцьорите се държат за кожен колан "Колан" или плат "Пояс". 

  

    "Пиринска област" -Пиринските танци са смесени, женски или мъжки. Те се играят като хора, ансамблово или индивидуално. По време на танца участниците играят в кръг, полукръг или в права редица. Женските хора са бавни до умерено бързи, тъй като се играят главно на песен – едногласна или двугласна. За играта в по-бавно темпо допринася тежкият пирински женски костюм. Стъпките са провлачени, ниски, а тялото в повечето случаи е изправено. Мъжките танци се изпълняват на песен, под съпровода на тамбури или с малък оркестър. Костюмът на мъжа е лек и прилепнал към тялото и това дава възможност мъжките пирински танци да изобилстват на скокове, клякания, въртения. Пиринските танци, особено мъжките, се отличават с по-сложни движения. Мъжките пирински народни танци са мъжествени, силни, мощни, а женските излъчват силна емоционалност, те са нежни и лирични.

    "Родопска област"- Там танцуваме с кратки, бавни, сравнително лесни стъпки, с малко разнообразие в движенията. Жените играят сдържано, винаги в сгъстена редица, близо една до друга. Мъжете играят с по-широки стъпки, клякания и коленичения. . Дори при бързите хорa запазват плътното си залавяне и стегнато тяло. Родопските танци в основната си част се изпълняват почти винаги на цяло ходило и на песен. Песните обикновено придружават танците. 

    Характерно в тази област е подредбата на хорото: първо се хващат мъжете (за длани или за рамо), а след това – жените. Залавянето между тях е ставало с кърпа. Музикалните инструменти, които огласят Родопите са малко. Най-често срещаният музикален инструмент е типичната за този район ‘каба’ (ниска) гайда.

"Тракийската област" - Тракиецът играе своите танци с пълно отдаване, вглъбено и сериозно. Той изпълнява всяко движение с голямо майсторство. Мъжът танцува леко приклекнал, като непрекъснато пружинира. Движенията в тракийските танци са съсредоточени главно в краката. Един от основните стилни белези на българския танц – насочване на акцентите в движенията надолу, е подчертан и в тракийския танц, особено в мъжкия, което показва връзката на българина със земята. Ръцете вземат много голямо участие в танците от Тракия. Те имат своя специфична изява и в женските, и в мъжките танци. Ръцете на тракийката са меки, пластични, с освободени от напрежение китки и лакти, допринасящи за красотата на движенията. Тракийската жена винаги спазва установените в обществото норми за взаимоотношения и дори в танца пази своето достойнство. Играе кротко и кипро, знаейки своята цена. Ръцете на тракиеца излъчват сила и достойнство, той респектира със сложните пляскания , а в много случаи ръцете му са освободени от напрежение и ритмично се изнасят вдясно и вляво, напред и назад, като изразяват преди всичко дълбоко вътрешно преживяване при танцуването. Дори в хората, когато са в хват – за пояс, за длани с ръце, спуснати надолу и особено за длани със свити лакти, ръцете ритмично реагират и допълват движенията на краката, като допринасят за изграждане цялостния облик на танца.

    Североизточна България се нарича "Добруджа". Дамският стил е плосък и тих, а в танците им е много характерно малкото движение на дясното рамо. Мъжете пък танцуват със силно свити колене, с подчертани удари. В някои танци те изразяват своите занимания с много широки движения на ръцете. Акцентите в движенията са насочени главно надолу към земята, което показва и основния стилен белег на добруджанския танц – връзката му със земята. Играе се в умерено темпо, с прикляквания. Добруджанските хора са затворени, в полукръг или права редица. Мъжете играят най-често в права редица, а когато хората са смесени те са в кръг или полукръг. В Добруджа голямо участие в танца взимат ръцете със специфична пластична линия – ясно изразена както в мъжките, така и в женските танци.

    На северната граница е "Северняшко", където Дунав образува естествена граница с Румъния. Танците са бързи и оживени. Със своята красота, оригиналност и самобитност северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в българското народно творчество и наследство. Те са предимно смесени, като при повечето от тях играещите се държат за ръце и ги размахват волно и нашироко. Има и танци, при които хватът е за пояс, а се срещат и такива, при които играещите не се залавят. Играят много леко, със самочувствие и хумор. Танците от Северна България като цяло носят стилните белези на българските народни танци. Движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие в танца вземат и главата, и тялото. В някои северняшки танци с хват и без хват ръцете вземат дейно участие, като се получават оригинални координации с движенията на краката. Това е главен белег, по който северняшкият танц може веднага да бъде различен от шопския или тракийския.

    Най-ярките черти на българските танци и музика са техните асиметрични (неправилни) ритми и инструментите.

    Това са: Гайда (гайда), Кавал (овчарска флейта), Гадулка (вид лира), Тамбура (мандолина), Акордеон и Тупан (тъпан).